Анатомия на финансовата криза
Иронията на всичко това е, че централните банки могат да генерират ликвидност без никакви разходи за тях
Финансовата система е попаднала в разрушителен порочен кръг: от една страна, спадащите цени на активите предизвикват сериозни финансови затруднения; от друга страна, тези затруднения стимулират продажбата на активи и спадането на цените. Ако този проблем не бъде решен, той заплашва да потопи икономиката в дълбока рецесия или дори в депресия.
Настоящата ситуация е резултат от спукването на жилищния балон, което сложи край на две десетилетия финансова оргия, стимулирана от коктейл от фактори.
На първо място, икономическото възстановяване след рецесията от 2001 г. беше много крехко поради стагнацията на заплатите и слабостта на производствения сектор, поради търговския дефицит и надценяването на долара. Опасявайки се от повторна рецесия, Федералният резерв твърде дълго поддържаше ниски лихвени проценти, което доведе до появата на жилищния балон.
Второ, алчността и ултралибералната идеология вървяха ръка за ръка, за да насърчат поемането на прекомерен риск и да възпрепятстват регулирането. Поемането на прекомерни рискове беше оправдано с необоснованата вяра, че математическите модели могат точно да опишат икономическата реалност и да определят количествено несигурността, което направи излишни обичайните предпазни мерки, които вече се смятаха за остарели.
Междувременно регулаторите обмисляха със скръстени ръце появата на токсични финансови продукти, като например ипотеки без вписване или само с лихва.
На трето място, банките възприеха модела „създай и разпространи“, при който банките отпускат кредити, пакетират ги в застраховани облигации и продават тези облигации на инвеститори. Благодарение на разходите за управление банките и техните ръководители печелеха пари само от отпускането на кредити, което представляваше ясен стимул за увеличаване на отпуснатите кредити, без да се внася в качеството им, тъй като след това те се продаваха на трети страни.
Четвърто, финансовата система все повече зависеше от евтиното рефинансиране от паричните пазари, вместо да разчита на банковите депозити.
Банкови заеми
Осъзнавайки степента на безумие, в която бе изпаднала финансовата система, инвеститорите се впуснаха в отчаяна надпревара за ликвидност и пуснаха в продажба гарантираните облигации. Това води до огромни загуби и предизвиква искания за допълване на маржа и понижаване на рейтинга, което стимулира още продажби и води до по-нататъшно свиване на кредитирането.
Регулаторните политики не само че не успяха да предотвратят образуването на балона, но сега допълнително засилват неговото раздуване. Една от причините е, че правилата за отчитане на пазарната оценка принуждават дружествата да поемат загуби при спад на цените. Втората причина е твърдостта на капиталовите стандарти.
Прилагането на правилата за оценка по пазарни цени в среда на нестабилност на цените на активите може да създаде порочен кръг от счетоводни загуби, които допълнително понижават цените и загубите. В същото време капиталовите стандарти изискват от дружествата да набират повече капитал, когато претърпят загуби. Това ги принуждава да набират средства в условия на липса на ликвидност, което се изразява в продажби на акции, предизвикващи спад в цените на активите.
Консервативните анализатори смятат, че финансовите пазари заслужават наказание за своите „грехове“ и че то ще ги пречисти. Това виждане се представя като необходимост да се възстанови дисциплината на пазара и да се запазят моралните принципи.
Интересно е, че гледната точка на левицата е много сходна. Твърди се, че „големите“ на Уолстрийт трябва да бъдат наказани, че цените на активите трябва да се понижат, че банките трябва сами да усвоят загубите си и че всички финансови компании трябва да отпаднат с изключение на най-съществените.
И двете гледни точки се основават на морални съображения и носят риск от причиняване на ненужна вреда. Грешките от миналото не могат да бъдат отстранени. Това, което може да се направи, е да се сведат до минимум разходите, а след това да се работи за реформиране на системата и да се предотврати тяхното повторение.
Това означава, че регулаторните органи трябва да проучат начини за облекчаване на капиталовите стандарти и правилата за пазарна оценка. Освен това Фед трябва да намали лихвените проценти, и то не само с традиционната цел да стимулира разходите. Ниските краткосрочни лихвени проценти са необходими, за да могат дългосрочните активи (включително жилищата) да възвърнат своята привлекателност, да стимулират търсенето и да прекратят разрушаването на цените на активите.
Страхът от инфлационна спирала на цените и заплатите е неуместен. Истинската заплаха е дълбоката рецесия.
Дошло е времето Фед да се възползва от придобитото доверие. Временните намаления на извънредните лихвени проценти могат да бъдат отменени, когато ситуацията се стабилизира.
Планът на Полсън за изкупуване от страна на правителството на токсични активи, свързани с ипотеки, е добър план, тъй като ще спомогне за ограничаване на спада на цените и следователно за стабилизиране на пазарите. Проблемът е, че малцина вярват, че администрацията на Буш ще свърши тази работа честно. Освен това ще се наложи данъкоплатците да бъдат компенсирани с притежаването на банкови акции в замяна на закупуването от правителството на високорискови ценни книжа на цени, по-високи от сегашните, нещо, което консерваторите отхвърлят.
Иронията на всичко това е, че централните банки могат да генерират ликвидност без никакви разходи за тях. Обикновено проблемът е да се сложи край на свръхпроизводството, за да се избегне инфлацията. Днес проблемът е в преодоляването на политическите пречки, които се противопоставят на така нареченото „спасяване“. Това са легитимни възражения, но те крият риска да ограничат предоставянето на ликвидност и неволно да наложат огромните разходи за дълбока рецесия.
Засега Фед защитава банките и мрежата от агенти на Министерството на финансите, но не и останалата част от финансовата система. Това е порочно, ако се вземе предвид начинът, по който Фед е стимулирал в миналото разрастването на небанковата част на финансовата система. Вместо това Фед трябва да обмисли механизъм за аукциони за ликвидност, който да предоставя заеми на застрахователни дружества и кредитоспособни компании.
Водещият принцип следва да бъде, че Фед ще провежда търгове за средства на наказателни цени, като заемите ще бъдат напълно обезпечени. Целта би била да се улесни възстановяването на дружествата в затруднено положение, като се предизвикат минимални смущения на пазара и без разходи за данъкоплатците.
След като кризата отшуми, регулаторите трябва да се заемат с решаването на проблема с ценовите балони, който е в основата на целия проблем. Понастоящем централните банки могат да контролират балоните единствено чрез торпилиране на икономиката с повишаване на лихвените проценти. Необходими са нови гъвкави механизми за контрол. Едно от предложенията е резервите да бъдат пропорционални на обема на активите, като към финансовите активи се прилагат регулируеми изисквания за допълнително обезпечение. Проблемът с големите хора на Уолстрийт изисква реформа на нормативната уредба на дружествата, която ограничава правомощията на ръководителите и увеличава властта на акционерите. Необходимо е също така да се премине към по-прогресивно данъчно облагане с по-ниски намаления и по-високи увеличения на данъците. Това трябва да бъде съпроводено с трудова реформа, която да укрепи профсъюзите, упражняващи важна роля на контрол върху ексцесиите на ръководителите. Освен това профсъюзите са необходими, за да се осигури ръст на заплатите и за да може икономиката да стимулира търсенето, без да се налага да разчита на заеми и инфлация на активите.
Политическата опасност, пред която сме изправени, е властите да стабилизират системата, но след това да не могат да проведат реални реформи. Това е естеството на поведенческия отговор на кризите и причината негативното статукво да се запази.
